Автор: Богдан Блъчков
Легендарната зала 272 в Ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ никога няма да бъде същата. Вековните, скърцащи на умряло и сраснали се с историята на българското образование и държава въобще, пейки са изкорубени. Извисяващите се скелета са предвестник на ремонта, който трябва да превърне мястото, от което са тръгнали безброй студенти, в нова и модерна зала, отговаряща (уж) на всички европейски стандарти.
Сигурно очаквате да попитам „дали“? Дали трябваше това да става, дали трябваше да се затрива огромна и съществена част от историята на Университета, който неслучайно пишем с главно „У“, дали не трябваше ремонтът просто да допринесе за това 272 да може да превръща деца в личности, без нейната идентичност да бъде изтрита от лицето на Земята… Разочаровам ви, съжалявам. Друга ми е мисълта.
272 в началото на юли, 2014 г.
снимка: Рая Раева
Когато един период от живота ни си тръгва, носталгията е неизбежна. Периодът „272“ за студентите, завършили, а и учащи в рожбата на братята Евлоги и Христо Георгиеви, не е просто период. Той е ера. Когато пиша тези думи, напълно осъзнавам, че много мои колеги ще се засмеят, ще подходят иронично, може би дори ще ме посочат с пръст. Съжалявам една много голяма част от тях, макар и знаейки, че ако бях на тяхното място, може би щях да си мисля същото.
Съжалявам ги, че ще си спомнят 272 с безкрайните откривания на учебната година, със залата, пълна догоре с нови надъхани млади физиономии и вечно блъскащи се амбициозни родители и изваяни като в един и същи калъп речи всяка Божа година. С биещи се в гърдите нови, стари и вечни политици. Съжалявам ги, че ще си я спомнят със скучните или дори с интересните лекции, с наклонените редове, с напрежението преди изпити – през ред и през място. Мога само да бъде изключително щастлив за тези, които ще запомнят 272 с това, с което ще я запомня аз. Защото 272 не е просто някаква учебна зала, никога не е била и няма да бъде.
272 е символ на свободния дух, на независимостта на младите хора, на интелигентността, на идейността.
За два месеца в края на миналата година 272 беше командният пункт на нашето бъдеще – бъдеще, което ни дава възможности, бъдеще, което не се дави в блатото на ченгесарски номера, демагогия и популизъм, бъдеще, в което вярвахме и все още вярваме. През тези невероятни мигове в България сякаш съществуваше държава в държавата – държава, по-различна от онази, чийто мътилник е само на няколко десетки метра от Ректората и която от години ни е стиснала в безнравствените си лапи. Най-безценното беше обаче друго:
Светлината в края на тунела никога не е изглеждала толкова близо.
272 по време на окупацията на СУ, 2013 г.
снимка: Ранобудните студенти
С това ще запомня 272. Не със звука на изстрадалите дървени банки, не с гласа на най-добрите или най-посредствените лектори, а с пламъка в очите на хората, за които не всичко е загубено, защото то наистина е загубено само когато се предадем, колкото и банално да звучи. Затова се гордея с тези, които промениха представата ми за 272 – тези, които никога няма да изоставят мечтите си и може би дори по-важното – няма да изоставят мен и вас. Разбира се, имаше грешки. Разбира се, имаше разочарования, но те са част от целия процес, чието начало поставихме с протест. Тези грешки изграждат характера ни и ни правят това, което сме.
Не искам да крада този стих от великия ни поет и мой съгражданин Димчо Дебелянов, но няма как да го напиша по-точно: „Аз искам да те помня все така…“:
С потрошените пейки. С мръсната дъска. С усмихнатите „окупиращи“ физиономии. С моята история. С вашата история.
Източник: banitza.net
