Автор: Николай Слатински
Каквото и да се напише за крайно неефективното и скъсало с действителността управление в България, ще се възприеме в контекста на протестите.
И не, че нещата не са свързани; не, че нормалният човек не трябва да изпитва потрес от неадекватността, която се излъчва от кабината на българския властови двуплощник. Достатъчно е да се спомене за абсурдната, просто потрисаща и втрисаща нелепост, граничеща с наглост, за еднолевното намаляване на партийните субсидии!
Но нещата според мен са много по-дълбоки, за да се разглеждат само в конкретния протестен контекст.
Ние сме свидетели и съучастници, пасивни наблюдатели и активни жертви на едно изпадане на нашето управление в изолираност от пряко засягащите ни процеси (глобални – т.е. в света; континентални – т.е. в Европа; регионални – т.е. на Балканите и Черноморието; национални – т.е. в България).
В България властта се държи с ходове и решения, които са управленски само защото са дело на управлението и целят да удължат месеците му на управление. Но иначе властта е убийствено неадекватна, скъсала с реалността, живееща си в свой паралелен свят на нищо-не-случване и нищо-не правене.
Никоя държава не може да удържи дълго с поредни мандати на демонстративен отказ от ефективно управление, на дистанциране от актуалните рискове и предизвикателства, на плацикане в посредствеността, безхаберността и мисълта за личните банкови сметки на властдържащите.
Никоя система, камо ли държавата, камо ли социумът, камо ли обществото, та дори и народът - не може да се подрежда, нормализира, развива без стратегическо управление, да не говорим - без управление изобщо. Ей така – от мандат до мандат, на принципа – след като другите изкараха мандата без да управляват, а само като използват властта и я употребяват и злоупотребяват с нея, защо да не можем и ние!
Мандат живот храни! – сиимвол веруюто на политиците от няколко мандата вече (едни от тях систематично и в разни коалиции през мандат се връщат на власт, за да възродят архаичното говорене и просоциалистическите и антидемократичните илюзии, да успокоят електората си, че можем пак да бъдем не-свободни, но сигурни, без да му кажат честно и откровено, че така можем да бъдем само все така не-свободни, но още повече не-сигурни).
Ако се чудим защо България е неизменно последна в Европейския съюз и въобще в нормална Европа;
Ако се чудим защо България е единствената държава в Европа, в която хората се спасяват с бягство от нея и обръщайки се с гняв назад с думите „Няма да им живея в скапаната държава!”;
Ако се чудим, защо ставаме все по-малко толерантни, търпими, човечни и сърдечни;
Ако се чудим защо у нас набира стремителен ход спиралата: Живеем все по-зле, защото ставаме все по-зли и ставаме все по-зли, защото живеем все по-зле;
Ако се чудим защо сме в челото на всички негативни, отрицателни и отвратителни класации (по бедност, по смъртност, по боледуване, по отчаяние) …
То е защото се държим като държава, социум, общество и народ антисистемно, антилогично, антиобщностно и антинормално, както и - най-вече! – защото живеем без управление, а само с власт, без мениджмънт на държавата, а само с импровизация, имитация и симулация на някакви си палиативни, отбиващи нОмера, залягащи на ПиАр-а, държавни решения…
Заради глобализацията, заради свличането на региона ни от фокусна геополитическа зона в транзитна територия и заради редица други причини, България много повече от други сходни с нея държави се превръща в отворена система през която текат потоци и трансфери.
В този смисъл управлението на страната все повече би трябвало да се превръща в управление на тези потоци и трасфери, в минимизиране на негативните последици от тях и максимизиране на позитивните им ефекти.
Вместо това, вече кой мандат поред, главното, което правят управляващите е да комисионерстват, т.е. да вземат комисионни, като обезпечават достъп на външни интереси върху вътрешни ресурси (работна ръка, сиво вещество, нежна плът, икономика, финанси, суровини, екология и др.); и на вътрешни интереси върху външни ресурси (еврофондове, западни и руски капитали, притежаване на български национален суверенитет, ценности и икономически модели, възможности за пране на пари, шансове за техните деца).
Наистина се питам –може ли това да е държава?
Държава значи управление – тогава може ли да е държава нещо, което не се управлява? Защото държането на властта не е управление…
Може ли да е държава една неуправлявана аномалия, неизбежно обречена да се превърне в неуправляема, коридорна, транзитна територия, в която единственото, от което се интересуват нейните управляващи са комисионните от протичащите през нея потоци и трансфери, а единственото, което остава на нейния народ е да се отдаде на обслужващи функции (рано или късно отдаването ще бъде не само в преносния, но и в буквалия смисъл)?
Няма лоша и непочтена професия, щом човек си вади хляба с нея с труд и старание. Не са лоши професии нито камериерството, нито келнерството, но е осъдена на деградиране нация, в която всички сме камериерки и келнери…
Поводи за униние, за пълна изолираност, отстраненост на властта от реалните процеси по света и у нас – колкото искате!
Да вземем без претенции на изчерпателност само следните показателни примери:
• Стремителното свиване на реалната икономика:
Всяка поредна власт вече няколко мандата не само не пречи на този процес, ами със своите действия го задълбочава. Може би то е логично – в една коридорна държава, през която минават потоци и трансфери и се печели от тях – властта чрез комисионни, народът – чрез обслужване, - защо ни е реална икономика, като може да се действа на принципа:
Внос – потребление на и търговия с вноса – износ…
В тази схема производство не е нужно.
• Украйна:
Всяка поредна власт (а за тази пък да не говорим!) упорито отказва да забележи, че в една (без)ценна за нас държава нещо се случва.
• Турция:
Всяка поредна власт упорито отказва да забележи, че в една стратегически значима и носеща рискове за нас държава нещо се случва. Че там набират сили опасни антидемократични, проислямистки тенденции.
(Тук изобщо, ама изобщо не визирам и не подразбирам някои наши патриотарски и исторически обременени зацикляния, а говоря за реалната, днешна Турция, амбицирана да играе над-регионална роля (която може и да й пречупи гръбнака, доколкото е твърде тежка за нейните сили).)
• Бежанците:
Пълен провал на страната ни, както да облекчи участта на нещастните и бягащи бездомници, така и да пресече навлизането на радикални, фундаменталистки, хранещи се със сила и печелещи от насилие елементи.
В държава с разпадаща се национална сигурност всеки проблем от засягащ националната сигурност (в науката - security problem) веднага се превръща в жизнено важен за националната сигурност (securitized problem). Точно така младият организъм кара на крак 99% от вирусите, а старият се тръшва в пневмония още от 1% от тях.
Това се случи и с бежанците – ние си причинихме маларийна доза несигурност:
- обществото се подплаши и истеризира;
- дискредитирахме си образа на толерантен народ;
- допуснахме изпаднали в беда хора да се мъчат като бездомни кучета в студа;
- напрегнахме националните си финанси;
- превърнахме центъра на столицата си в бежанско струпване (може да се каже и сборище);
- инжектирахме си не малко съмнителни лица – съмнителни откъм насилие, принадлежност към опасни мрежи или най-малкото, отказващи да играят по правилата на европейското демократично общество.
• Постоянно високият ръст на улична, битова, „апашна” и други знайни и незнайни видове „обикновена”, неорганизирана (дали чак толкова неорганизирана?) престъпност, която тормози, граби, бие, насилва и изнасилва редовите български граждани и селяни:
За реакциите на властимащите през последните мандати спрямо тази престъпност може да се каже като в една песен на Висоцки – А в ответ тишина…
• Постоянно високият ръст на организираната престъпност:
Една и съща картина мандат след мандат – да се разговаря, преговаря и договаря с организираната престъпност (впрочем, символично е, че един от изреклите публично преди време тази стратегема наскоро бе определен за посланик някъде по света).
Не, че е само у нас така, но за нас е най-важно как е у нас – а у нас въпросът винаги е бил не дали организираната пестъпност е във властта, а колко власт тя притежава?
Затова всеки пореден мандат е нов етап от битката за реванш на частта от организираната престъпност, която е била „мачкана” при предходния мандат – става дума за реванш срещу частта на организираната престъпност, която е била „толерирана” при предходния мандат.
• Стабилно високото ниво на контрабанда:
То как да няма ескалираща контрабанда в страна, която се специлизира в живеене покрай и от преминаващите през нея потоци и трансфери? И как няма да е най-печеливш финансов и политически бизнес контрабандата, след като главната грижа на всяка поредна власт е да овладее контрабандните канали, а не да ги пресече и ликвидира!?
• Разпадането на системата за здравеопазване:
Всяка следваща власт дори да не го желае, със своите действия свива частта от здравеопазването като „благо” (полагащо се на всички) и инвестира своите властови ресурси и управленски „стратегии” само в засилване на частта от здравеопазването като „услуга” (всеки получава толкова, колкото може да си плати). В резултат ако у нас човек няма пари, приятели, „връзки”, власт и се разболее от сериозна болест, ляга и умира.
• Изкористяването и съсипването на системата за висше образование, превръщането й постепенно в печалбарски настроена корпорация, печелеща от оборота, а не от качеството на продукцията:
Всяка следваща власт премахва поредните критерии и стандарти, които да попречат на превръщането на университетите в „черни кутии” – на входа парите на студентите, на изхода – дипломите, а вътре има ли образователен процес, с какво съдържание и изпълнен той, това няма значение. Мрежа от властни и взаимносвръзани с различни принадлежности, братства и лоялности хора са овладели огромна част от университетите и свръхпроизвеждат „свои” малки и големи доктори, доценти и професори, не дават шанс на „не-своите”, не позволяват пазар на конкуриращи се преподавателски способности, програми, иновативни курсове лекции и запознаване на студентите с модерни науки.
Мога да продължавам този негативен списък, но и това е достатъчно, за да подскаже резонността на тезата ми, че България не се управлява както би трябвало да се управлява една сложна, динамична, самоорганиираща се социална система; да си го кажем направо – България не се управлява.
И това продължава няколко мандата поред, с което се разгражда не просто държавността ни, но и усещането за смисъл да сме една общност с общи цели, ценности и идеали.
У мнозина у нас е едва полуживо, вероятно не повече от четвъртживо самото разбиране какво е общото между нас, освен, вероятно, малшансът да живеем заедно точно тук и точно сега; точно на тази географска територия и точно в този исторически период; точно в това политическо пространство и точно в това политическо време.
Все ми се струва, че освен този малшанс би трябвало да има още нещо, което ни свързва нас, българския народ, в единно цяло. Би трябвало, но не го виждам. Добре, да го кажа по-умерено – все по-трудно ми е да го виждам. Но едва ли това е от годините и отслабващото ми с тях зрение.
P.S. За да не засилвам още повече мрачните тонове в този текст, ще приведа само като постскриптум мисъл на мой приятел, която почти напълно споделям и по същия начин тя и мен ме тревожи много силно:
„Естествено е коренно различни хора - с коренно различен социален статус, с коренно различна възраст или образование, или култура, или местоживеене - да имат коренно различни възгледи за състоянието на страната ни и за пътя на нейното по-нататъшно развитие.
Но е необяснимо, невъзвратимо, непоносимо и непроменимо, когато виждам как с приблизително сходни с нас хора - с приблизително сходен социален статус, с приблизително сходна възраст или образование, или култура, или местоживеене - имаме коренно различни възгледи за състоянието на страната ни и за пътя на нейното по-нататъшно развитие.
Чета и слушам какво пишат и говорят тези хора и си давам сметка, че постепенно и окончателно, бавно и полека, неусетно и внезапно се е оказало, че с тях ние живеем в два практически непресичащи се свята, в две антагонистични, различни и неприличащи си по нищо Българии!
Признавам си, че не знам как ще продължаваме с тях нататък, все по-ясно ще става, че ние нямаме един и същ път с тях. Практически е невъзможно да постигнем с тях някакво съгласие, защото техният свят и тяхната България са отрицание на нашия свят и нашата България.
Вероятно между тях и нас ще се издигат видими и невидими стени, а пропастта между нас и тях ще става и все по-широка, и все по-дълбока…“.
* Текстът е публикуван първо на сайта на автора nslatinski.org. Заглавието е на редакцията
