Автор: Юрий Йорданов
Тази кратка история се повтаря вече два пъти на протестите вечер. Дълго мислих дали да го напиша, но в тази тъжна история има нещо прекрасно - духът се бори да победи нищетата. Живи сме.
При нас от тъмното, от нищото, идва една жена на възраст над 70 години. Приведена, облечена вехто, с едни и същи дрехи, скрила се зад очила и шапка. Носейки в ръцете пликове на някоя от търговските веригите, пълни с някакви хартии, мъкнейки ги с усилие. Винаги една и съща.
И така всяка вечер. И все един и същ разговор. Пита ни на френски език - „имате ли цигара?“. И когато чуе отговора „да“, веднага иска две цигари, които бързо прибира в джоба си, за да ги изпуши в къщи „на кеф“.
Думите тя произнася, забързано, но те гледа в очите, извинявайки се и сигурна едновременно в отговора на попитаните.
Когато се загледате в пръстите на ръката, която взема цигарите - ще видите едни издължени, кокалести пръсти на човек, занимавал се с духовност, очите й са свити от годините. С един сребърен пръстен, който не е евтин - сложно направен, със зелен камък. Неествено голям за пръста й днес.
Всяка вечер тази жена бяга от себе си и от несретния си живот през останалия й единствен „щит“ - нейния френски език, който я е спасявал и се е препитавала с него.
И изчезва в тъмнината, към своя дом, с двете цигари, „спечелени“ от нейното минало и „последения й интелигентен „ход“ - да не проси, а да моли - на френски.
Останалото й самоуважение я е накарало да се спасява по този тъжен начин.
На втората ни „среща“ - направо й дадох две цигари, спестявайки й ненужното обяснение.
България, 2013 - страна на спасяващите се души. Поединично, тъжно, оживявайки.
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора.
