Автор: Константин Павлов-Комитата
Няма да се уморя да повтарям, че отказът от демокрация и от свободни медии и въобще лъжата водят в една единствена посока – към авторитаризъм, тирания и бедност. Няма среден път, всички опити за оригиналничене в крайна сметка опират до авторитетен лидер, който заобикаля правилата (или защото е мачо и е над правилата, или защото имаме национална специфика и демокрацията не е шита по нашите ръбове)… докато не останат никакви правила, никакви медии, никаква тоалетна хартия и въобще нищо, освен опашки по магазините и страх.
Дори не можем да се хвалим, че сме открили топлата вода. Подобни срещи като вчерашната среща на правителството с медиите редовно се провеждат в Русия с президента Владимир Путин. За последен път такава се проведе преди няколко дни, когато започна агресията срещу Крим.
С претенциозно заглавие на нашето събитие „Отворено управление“, с титанична организация и с купищата прахосани пари (от нашите!), се получи ефективен начин да бъде запушена устата на медиите и да бъде баламуркано обществото.
Как?
Първо, грамадните разходи, усилия и утрепаното работно време създават илюзия за „сериозността“ на начинанието.
А дали гигантскта кръгла маса като на среща на Съвета за сигурност на ООН, голямата дистанция от питащите, липсата на време, релакс вместо концентрация водят до ефективен диалог?
Не водят. Дори само двама журналисти трудно могат да разходят по целия материал един политик, така че той да не се измъкне с лекота от неудобните въпроси. Дори за един се изисква сериозна подготовка, сценарий на интервюто, синхронизиране на въпросите, бързи реакции на интервюиращите.
Какво правим, ако в залата има над 100 журналисти, а темите са стотици? С квота 1 минута на въпрос, без право на реплики и уточняващи въпроси?
В казармата, за да научиш 100 човека да работят в синхрон се изискват многомесечни тренировки. А 100-тина набързо събрани журналиста, някои от които приятелски настроени, колко синхронно могат да действат?
Можеш и да не допуснеш два часа неудобен журналист до микрофона (като Иво Божков, например). Странно как при Вивиан Рединг времето стигна за всички, дори и за ксенофобската агитка.
А няма ли неудобни въпроси, то няма журналистика, а обикновен пиар, тоест пропаганда, тоест – предизборна агитация за обществена сметка.
Смешно-трагично.
В дрънкането и каканиженето важните неща отминават незабелязани и добре че Иван Бедров внимава в час, та успя да изрови три достатъчно скандални акцента (четете, интересно е) за парите за земеделието, възкресяването на соц-индустриалните зомбита и безгръбначието по украинските въпроси.
Но, да не бъда краен. Такъв формат би имал някакво място в обществото, ако имахме работещи институции и нормален диалог власт-граждани. Диалог от 14-ти юни насам обаче вече няма и това превръща управлението във формат „златна рибка“. „Златна рибка“, защото желания се изпълняват само на тези, които докопат микрофона. За останалите - октопода.
Е, има и място за развитие. Имаме да гоним рекорда на Путин – среща с над 1000 журналиста едновременно, десетки въпроси… „Открито управление“!
По някое време дори може да се изхвърлят многознайковците-журналисти като излишен товар от диалога и да се говори направо с народа. И тъй като няма как с всички, се говори с избрани екземпляри. Пак както също прави години наред „светлият пример“ Путин.
За финал – цитат от „Задочните репортажи“ на Георги Марков:
Един от характерните култовски институти по онова време беше известният т.нар. „Кабинет на Вълко Червенков“. В страната владееше жестоко и повсеместно безправие. Фактически не съществуваше никакво правораздаване. Навред владееше законът на партийната джунгла, всеки беше прав според силата си. Ако култаджийската върхушка беше храмът, на който трябваше да се кланя цялата страна, то местните вождове и диктаторчета бяха превърнали себе си в още по-голям култ, при това с непосредствената възможност да наказват неколеничилите. Затова до „Кабинета на Червенков“ течеше река от жалби. Истината налага да се каже, че кабинетът действуваше твърде експедитивно и нерядко жалби биваха справедливо решавани. Това осигури за един период значителна популярност на самия Червенков. Разбира се, молбите и жалбите до него имаха изключително личен характер, без никакъв намек за критика на режима. Много от тях започваха с раболепно преклонение, което беше нещо като осъвременен превод на „Отче наш, ти, който си на небето“.
* Текстът е публикуван първо в блога на автора.
