Автор: Юрий Йорданов
(импресия)
Замисляли ли сте се за лекотата на театралния ни живот днес, известен ни под прикритието на името си политически?
За „назначените“ шутове, „победители“, „подгряващи“ групи преди изпълнението на звездата н един концерт. И разбира се, за „назначения“ умен, силен, хубав и обичан много „победител“. Като в пиеса в един театър. Един Бродуей, без край.
Едно представление без край. С една особеност - изхабените герои не се убиват, прибират ги в подземието на театъра, докато поостареят, а публиката, френетично акламираща новия „герой“ на сцената, позабравила мухлясалия „стар“ персонаж.
Машина на времето. Но с друга мисия - да се краде историческото време, а отзад шепа пъргави „сценични“ работници да си „осребряват“ битността на невидими. Без разлика кои са на сцената, постановката коя е и кой е сърцераздирящият главен герой, събиращ овациите.
На входа на театъра съвестни продавачи на програмки за представлението разказват с високи гласове за „жълтите“ подвизи на главните герои и силиконените им избранички, а публиката настървено да купува, не разбирайки, че това е просто жълта преса. И наивниците, тоест ние, плащаме три пъти представлението. Един път с откраднатия ни живот и бъдеще, втори път с платените места, гарантиращи обездвижените ни съвести и животи, и трети път - плащайки им за „жълтите“ агитационни програмки.
Не зная дали забелязвате, но в тези последни месеци от живота на България ритъмът на представлението се „смени“. Като „спаринг“ партньори на протеста и Българското несъгласие започнаха да изскачат и се скриват от сцената „шутовете“, които събираха паяжините на гардероба. И пак се скриват, и пак появяват - като във въртележка на Луна парк.
С отчаяната надежда, омаломощената от скоростта на смяна на лицата, публика да се примири.
Миг след прекъсването на „безкрайния“ театрален спектакъл. Дошло с протестите, ръководството на трупата да реши да смени тактиката с публиката. И го стори поне сто пъти от оттогава. Явно номерът е остарял или публиката е поумняла в младата си част. От там и идва вкараните повече разпоредители в театъра, дегизирани като служители не на културното, а на вътрешното министерство, облечени за разкош и модерност в театралната визия, като марсианци с каски без кислородни апарати.
Промените не свършват тук, „стари кримки“ сменят змийските си кожи ритуално и в движение се „самоназначават“ от прости присъдружни клакьори на главните герои в представленията, в сложни ГМО политически „субекти“, надувайки бузи като хамстери след пир. И сеят „картонени“ надежди, трепетно гледайки в очите „батковците“ от сцената и най-вече, „сценичните“ работници, невидимите собственици на постановката.
Публиката е все повече обзета от досадата на бутафорната си роля на плащаща парсата „част“ от безкрайния спектакъл, преоблечена като декор. Досадата се трупа като грамада на сметище, а не по Вазовата версия за каменната грамада на човешкото презрение и вярата в правдата.
Някогашната грамада е разрушена при прокарването на железопътната линия, но по-късно ентусиасти я възстановяват на 4 км. от Берковица, край пътя за Монтана, пренасяйки камъните на гръб, с кошници.
Липсващата дума в този мой разказ е Морал.
Днес, в средата на декември 2013, се появи като „думичката“ морал в един материал.
Представлението продължава.
Грамадата в душите ни расте. Камъни има на воля.
Вазов стои мълчалив под един огромен камък в центъра на София, току до храма „Света София“.
Грамадата расте, представлението продължава.
Публикацията е препубликувана от фейсбук страницата на Move BG
