Автор: Иван Бондоков
Понякога, когато говоря с хора, които очевадно крайно не им пука какво се случва в държавата им, направо ми става болно и горчиво.
Парадоксът, че егоистично кътайки живота си и следвайки отъпканите вече коловози на битието, човек ще подсигури бъдеще, за което мечтае, върлува като една моралоразяждаща чума из нашите земи. За къде кътаме животите си? За нас самите? За децата ни? Ок, аз ще почна да работя като вол без да роптая и ще спестявам пари. И за какво? За къща, която ще ограбват поне веднъж в месеца и чиито сметки няма да мога да плащам? За кола, която или ще бъде блъсната безнаказано или открадната и препродадена 5 пъти преди изобщо да реагира някой? За почивки в чужбина, от които после ще останат само едни снимки във Фейсбук и прашни фотоалбуми? Или за детето ми? За да има то пари и да реши какво да прави като порасне? И какво ще прави? Ако съм го възпитал както аз искам, то ще е по улиците някой ден и ще отстоява права. Само дето ще ме пита защо е там. Ако пък съм му набивал в главата колко е зле държавата ни, при първа възможност ще хване самолета за чужбина и ще учи и работи някъде по земята. И? Ще съм щастлив ли ако детето ми един ден намери своето щастие някъде другаде по света? Да, ще съм. Ще ме боли, че е далеч, но ще се радвам за него. И все пак вътре дълбоко в себе си ще знам, че нещо не е наред, че нещо не съм направил като хората.
Искам свободно общество, което да признава основни ценности и да има общо мнение по изконни права и задължения. Искам да изградим тази основа. Ние никога не сме я имали. По времето на комунизма индивидуалното развитие беше спирано. Сега индивидуалното развитие е самоцел с цената на всичко. Сега да оцелееш в тази джунгла за някои се превърна в наркотик. В гордост. В самочувствие, че прецаквайки и без това прецаканата държава, ТИ си по-различен. Ти се отличаваш. Ти си оформена личност с много качества.
Кътаме си живота, приятели. Това правим. Най-лошото е, че от думите ми се засягат хора, които наистина правят нещо. А тези, за които са предназначени, мислят сега само къде ще прекарат Нова година, какво ще си вземат на лизинг и какви дрехи да облекат утре.
Кътаме си живота, а той ни се изплъзва. И един ден ще се усетим как и един миг от него вече не е наш. Как зависим от пари, предрасъдъци и комплекси. Как и една свободна глътка въздух не можем да поемем, без да помислим колко ще ни струва.
И ние си мислехме, че 25 години давахме, за да сме добре един ден. Давахме, ама не давахме. Нищо не дадохме от себе си, освен НЕЗАИНТЕРЕСОВАНОСТТА. Мислехме, че някой там ще ни оправи. Чакахме. После избирахме друг. После пак чакахме. И подарявахме щедро от нашето доверие, което всъщност беше чистата, неподправена незаинтересованост.
Силата на демокрацията и качественото гражданско общество е в многото възможности то да контролира и наблюдава избраните от него управници. Това е негово задължение! Но 25 години на нас това никой не ни обесняваше. Защото и не трябваше. Ние просто трябваше да сме незаинтересовани. И такива си останахме.
Текстът първоначално е публикуван като статус в личния профил на автора във фейсбук.
Заглавието е на Noresharski.com
