Автор: Николай Найденов*
„Единствените социологически данни, в които вярвам, са тези които собственоръчно съм фалшифицирал“. Обикновено в нормалните и прилично развити демокрации, това духовито и остроумно изказване на Чърчил би предизвикало нищо повече от обичайната усмивка и симпатия към прочутото чувство за хумор на големия британски държавник. За съжаление, този афоризъм - отнесен към днешна дата и политическата ситуация в България - той би бил плашещо точен и показателен за ситуацията, в която се намираме.
Ако 2013 г. беше годината на „надеждата“, но и на политическия цинизъм и безпрецедентен по мащабите си конформизъм и опортюнизъм от цялата ни политическа класа и нейните клакьори, то струва ми се 2014г. би трябвало да е годината на нормализация и стабилизация. Следователно въпросът е как отиваме от една опасно-циркаджийска ситуация към състояние, в което успяваме да подсигурим институционална стабилност и вътрешно и външнополитическо успокояване на ситуацията, така че да не ни се налага отново да „сваляме“, а да позволим на всеки да се концентрира върху това, което умее най-добре и да допринася възможно най-ефективно за обществото. Защото настоящият кабинет не просто все по-интензивно си самоизземва гражданските ни свободи, но и ни ощетява, като пречи на хората да се отдадат на занимания, които биха били далеч по полезни от ходенето по улиците.
Както предполагам вече стана ясно на почти всеки, че това правителство е обречено от самото си идване на власт. След последните неофашистки изцепки на Волен Сидеров и бандата вилнеещи аборигени около него обаче стана още по-ясно от всякога, че ситуацията е извън всякакъв контрол и дните на този кабинет са много тясно преброени.
От тук нататък, основният въпрос, на който всички ще трябва да си отговорят е не „КОГА“, нито „ДАЛИ , а каква парламентарна картина и мнозинство възпроизвеждаме след задаващите се зад ъгъла пресрочни парламентарни избори. И още по-важно, чия е отговорността за това, което ще се случва оттам насетне.
Абстрахирайки се, от Чърчиловия афоризъм, дори и най-проправителствените социологически агенции показват четири основни факта, които едва ли някой може да отрече:
Първо, НЕподкрепата за „кабинета Орешарски“ расте главоломно и постоянно, като тя е поне 80% от анкетираните;
Второ, никоя от парламентарно или извънпарламентарно обявилите се за опозиционни партии не получава достатъчно доверие и подкрепа, за да може да се чувства като партията, която има историческия шанс и отговорност не просто да стабилизира страната , но и да консолидира вота на протестиращите и неодобряващите кабинета граждани.
Трето, значителен подем на националистическата и крайно лявата и дясна идеология, като резултат от умелата и целенасочена подмяна на дневния ред с цел отклоняване на вниманието от безпомощността на кабинета и подготвянето на потенциални нови парламентарни парньори на БСП и ДПС.
Четвърто и най-съществено, има сериозен , бих казал, исторически политически вакуум, който никой от настоящите политически играчи, в това чисто парламентарно и извънпарламентарно представени, няма потенциала да запълни.
Преди да обобщя горепосочените твърдения, ще се спра и върху възможните сценарии , които не са чак толкова много. Няма съмнение, че в следващия парламент влизат БСП, ДСП , ГЕРБ и Рефоматорският блок. Тук въпросът е и кой още ? Ако на политическата сцена не се появи нов, стабилен политически субект, прогнозите са повече от тревожни. Изкуствено помпаният национализъм и ксенофобия ще дадат желания резултат за своите политически инженери. Забележете, от една страна имаме партии като АТАКА, „България без цензура“ и ВМРО, а от друга НФСБ и „Горд“ на Слави Бинев, които вече са коалиция. При настоящата ситуация, политическата безпринципност на повечето от лидерите на тези формации и конформистката и популистка им ориентираност, е твърде вероятно две националистически партии да попаднат в следващото НС. Което автоматично ги превръща в коалиционни партьори на БСП и ДПС (такъв е и замисълът на двете партии). За съжалание, при такъв развой на събията е малко вероятно ГЕРБ и „Реформаторският блок“ да имат достатъчно гласове, за да формират кабинет. И тук идват още по-логични и заплетени въпоси.
На какъв етап от своето развитие се намира нашият протест? Какво повече освен протест може да бъде предложено от протестиращите и не е ли бягство от отговорност потенциален отказ от това протестът със своята морална сила и интелектуален потенциал (които са несъмнени) да предложи алтернатива. Тук ще призная, че аз самият до скоро бях върл противник на институционализирането на протеста, но по-всичко личи ,че това е неизбежно.
Още един аргумент в полза на предлагането на истинска алтернатива е дълбоката несъстоятелност на т. нар. „опозиционни партии“. Нито ГЕРБ , нито „Реформаторският блок“ имат потенциала , а струва ми се и необходимият интегритет, да наричат себе си „решение“ или „ново лице“. Разгледани поотделно, ГЕРБ с настоящето си ръководство и поведение не би трябвало да имат претенцията за истинска опозиция, това обаче в никакъв случай, не означава, че в тази партия няма хора, които са наистина способни и с потенциал. От друга страна, намирам за изключително цинично изказването на някои лидери от „Реформаторите“ да наричат себе си „нови лица“ и „реформатори“. Хора като Меглена Кунева, Даниел Вълчев, Петър Москов и дори Радан Кънев не са нито „нови“ , а струвами се и не кой знае какви реформатори. Едните са хора, които са имали своя политически шанс да се докажат и като двете и не са се справили особено убедително с това, а другите двама са отдавна в политиката и сега преминават от задните в предните редици. Разбира се, не мога да скрия симпатиите си към много от членовете на „Реформаторите“, както и техният „Граждански съвет“ , но съм далеч от мисълта, че РБ е нещо различно от стари лица, предрешени в нови дрехи. Разбира се, „Реформаторският блок“ би развил своя потенциал далеч по-убедително,ако някои от неговите лидери решат да се оттеглят и сложат на преден план хора, например като Йонко Грозев.
Като човек, който протестира още от първата седмица рещу кабинета Орешарски, смело мога да кажа, че сред протестиращите има огромен кадрови потенциал, като неговата консистенция е изключително богата. От млади и добре образовани, през техните преподаватели с богат академичен опит, през хора от бизнеса и не на последно място хора на изкуството, спорта и духовното.
Би било грешка, историческа грешка, ако този потенциал отиде на вятъра.
*Авторът е студент по политология в НБУ и протестиращ срещу кабинета на Пламен Орешарски.
