Автор: Александър Кръстев
Какъв ли е най-големият страх на всеки жаден за слава политик? Вероятно да не бъде забравен от историята, името му да не бъде пропуснато в учебиците. Ето, сега мога да назова десетки имена на български политици, които с действията си са заслужили да бъдат напълно забравени, но вместо това продължават да са начело на държавата или на свързани със задкулисието бизнеси и да сменят пост след пост.
Първо беше Никола Филчев, който, вместо да бъде разследван, бързо получи дипломатически иминутет с поста на посланик в Казахстан. После Цветлин Йовчев от провалил се шеф на ДАНС бе екстремно повишен във вицепремиер и вътрешен министър. А пък негов шеф беше „повелителят на седенките“ Пламен Орешарски, чието управление ще се запомни с най-дългите протести в историята и управление от задните изходи. Сега и Иван Искров, който още неподал оставка като шеф на БНБ, е гласен за „далечен“ пост в Черноморската банка за търговия и развитие със седалище в Солун.
Вероятно просто имаме съвсем криви представи за онази политическа практика, в която пращаш най-големите си врагове „в изгнание“, давайки им дипломатически пост някъде на края на света, само и само да не пречат тук.
Защо всички тези очевидно провалили се хора продължават да бъдат начело на каквото и да било? Не е ли по-редно да се скрият някъде в срама си, както направи Жан Виденов? Да не би случайно да имат надежди, че ще могат с нещо да изчистят името си? Или просто търсят начини да не бъдат забравени или съдени?
Имам една добра новина за тях - те няма да бъдат забравени! Дори да не бъдат съдени от правилната институция сега, историята вече пише тяхната присъда, планирайки поставенето им с удебелен черен шрифт някъде в края на учебниците. На страниците за звучно провалилите се!
