Това сме ние.
Тези, които вече ги болят гърбовете да се навеждат, за да видят онова, за което ще гласуват в по-добра светлина.
Тези, които прощават всичко, но нещо малко умира с всяка прошка.
Ние сме онзи малък, незначителен десен електорат, който стои самотен и като в популярна детска книга, образува редицата на децата, “които се срамуват”.
Срамуващи се, че не плачем за пенсията или детската надбавка, а искаме политика, която да подкрепи тези, които заработват всичко това. Тези, на които родителите са пенсионери, а децата – на училище или извън класациите за детски градини.
Това сме ние. Тези, които напразно въздъхват вечер пред телевизора “It’s the Corruption and Stupidity, Stupid”.
Ние, които сме толкова малко, че нямаме никакво значение за когото и да било вече.
Ние, които, по всички проучвания сме в активна възраст, имаме висше образование, работим и имаме деца. И пак нямаме значение за никой.
Ние сме тези, които могат да бъдат най-трудно убедени и най-лесно разубедени, защото мислим, слушаме и гледаме, а не ходим да се черпим по масите.
Ние сме тези, които знаят, че политиката не се крепи на социални придобивки, а на смесица от работещи икономически механизми, прочистена съдебна система, ефективна администрация, добър инвестиционен климат и експертно ниво на работещите, за да може всичко това да даде изражение в социални придобивки.
Тези, които не чакат държавата да им даде 20 лева повече, а искат държавата да ги насърчи да изкарат 200 лева повече.
Ние сме тези, които ще гласуват въпреки всичко.
Ние сме тези, които обичаме. Тези, които ги е грижа.
Един “пеперуден” електорат, унижаван много пъти и вече всяка драскотина боли като истинска рана.
Намаляваме с всеки изминал ден.
А аз ще гласувам. Ще си позволя да цитирам една дама, на която не помня името : “Защото все още мога”.
