Автор: Самуил Петканов
Ето, че вече един ден Орешарски не е на власт, а 42-ото Народно събрание си раздигна арматурите и предстоят два месеца, в които креатурите му да се правят на принципни, чисти и отдадени на суверена политици. А премиерът от служебния кабинет проф. Близнашки заяви, че „Протестът е на власт“.
Опорни точки от всички посоки валят. Едни казват, че явно затова се е протестирало – за власт, служби и реваншизъм. Други пък незнайно защо са в някакъв особен екстаз, сякаш наистина са на власт. Няма да изброявам полемичната размяна на тези, острите крайности, както вече свикнахме да гледаме на всяко по-популярно събитие.
Но протестът не е на власт. Протестът бе разнолик и величествен в дните, когато десетки хиляди българи с десетки хиляди съдби, възгледи и идеи бяха заедно. Срещу пошлото узурпиране на властта от един 33-годишен по онова време изряден пример за парашутизъм на всички държавни нива. И всичката тиня, която го бе издигнала на този лабилен нанос, който поне частично се срина през последните месеци.
Протестът роди много движения, прероди се в много форми, но в основата си, преди да бъде подложен продължително на фабрикувани опорни точки, изсипвани от медийни бухалки (които продължават да си бъдат все такива), преди да бъде яхван политически и имиджово, бе просто обединение на хора. Българи, хиляди, вървящи в една посока и един глас. Нима това е пренебрежимо в тия времена на озлобеност и ирационална омраза наляво и надясно?
Протестът, ако бъде на власт, няма да е на власт чрез лицата си, някои от които са в служебния кабинет. Протестът може да е на власт само с духа си. Независимо от имената и техните приятелски отношения с едни и обтегнати настроения към други.
Протестът на власт значи обединение. Но не обединение в името на властта, на каквито се нагледахме, а и вероятно предстоят. А обединение около това, че сме хора, българи и ни се живее в тази страна тук и сега. Не ни трябва подмяна като онова платено нещо, което дежурно бе представяно от медиите за контрапункт на онова многохилядно обединение, плашило властта с месеци. И сплашената власт го омаловажаваше като брой, като ефект и като смисъл.
Ако протестът дойде на власт, корупцията, клиентелизмът, медийният слугинаж и опъването на чадъри, компроматите и въртенетата на палачинки ще се изнижат през аварийния изход.
Ако протестът дойде на власт, България няма да бъде страна на черногледи хора, затворили се в собственото си оцеляване. Протестът откри онова, заспало във всекиго от нас – оптимизма, добронамереността и хумора.
Протестът няма да дойде на власт изведнъж. Той се изля из София на 14-и юни миналата година, но онзи вирус, който беше, бе приспан с антибиотиците на времето, опорните точки, разделението и нервите.
Протестът няма име, няма лице, няма лидер, няма и последен. Всеки можеше да бъде част от него, всеки можеше да намери съмишленици, можеше да намери и критика. И в продължение на седмици имаше нация. Нация, интересуваща се от съдбата на родината си, търсеща не власт, а решения и идеи.
Не корете протеста, че не е родил партия или лидери. Той роди друго. И това другото ще продължи да тласка към задните входове посредствеността, зависимостите и безочието.
Протестът няма да дойде на власт, не и както мнозина си го представят – с кабинети и мандати за негови лица. Протестът обаче рано или късно ще е на власт. Медийните, банковите и олигархичните балони ще се спукат. А протестът бе функция на свободни и разнообразни умове. Независими един от друг и силни заедно. И властта на това може да се забави, може да има препятствия, може да се разсее. Но рано или късно ще наделее.
Защото посредствеността е енергична, но и еднотипна. Протестът е точно обратното – уморен, но разнороден. Вирейте!
