Юрий Йорданов
това е за нашите приятели от протестите, за които животът е много по-труден
не знам дали шумните вестникарски колонки, хитрите интернет сайтове и десетките хиляди снимки са забелязали едни „невидими“ хора, които идват на протестите. аз не съм видял такива думи или кадри.
простичко е - не е „красиво“, няма жълто, не се „продава“ лесно тази „стока“. няма „пазар“ за човечността днес.
тези лица не са „интересни“, не хващат око, не дърпат внимание. и остават невидими.
от доста време исках да споделя това, което виждам от третата или четвърта седмица на протестите. сред многобройните лица на хора от всякаква възраст, с нас, протестиращите, крачат хора, за които ходенето не е просто човешко действие. за които да дойдеш е усилие, което граничи с това да качиш планински връх.
има и едни други хора - лицата са им изкривени от тяхно заболяване, но душата им е друга - чувствителна и чакаща вечно неполученото отношение като към равни нам.
има и едни трети хора - хората с инвалидни колички. има и деца, които идват сами или със своите родители.
знаем в коя страна живеем, знаем, че тук и сега да „нормален“ значи само „млад, хубав и богат“. знаем, че тези „невидими“ наши приятели са буквално невидими за държавата. в блатото на безразличието преди години една телевизия от чужбина ( ВВС ) дойде да хвърли камъка на истината. помним и херувима със „загрижените“ думи за небългарското отношение на лошите „чужденци“. помним и „загрижеността“ на всички. говоря за „случая могилино“. до там.
могилино е диагнозата ни. оттогава до днес. и само недошлите „лоши чужденци“ не са ни отворили темата пак. за да се повтори историята от 2007.
та в тази страна, където съчувствието е само на интимно, лично човешко ниво - на протестите тези хора с нас.
усмихнати или не - те крачат наравно с нас, влачейки крака, стискайки бастунчетата или въртейки с усилия колелата на количките си. те са тук, идвайки в края на деня на един „остров“. увити със знаме деца и родители с лица, които казват много.
и имат приятели, говорят, оживени са. те не са десетки, те не са стотици в един ден. но те са тук и са стотици, дошли в многото дни на протеста. и идват постоянно.
питал съм се десетки пъти защо са при нас и никога не посмях да ги заговоря. но ги виждам, ние ги виждаме - те са част от нас.
от мой приятел, „заклет“ протестиращ научих за нещо, което е своеобразен „ключ“ за нашите приятели - на едно от многоброините сутрешни кафета са дошли глухонеми - десетина души с шапки и тениски с трикольор. едни много тихи, скрити на сянката на хотела радисън, хора. мълчаливи и незабележими.
моят приятел пробвал да ги заговори. от трудния „разговор“ научил, че връзка с тях няма как да има - нямат имейл, нямат телефони.
в страната, в която хората с проблеми с движението са наречени инвалиди. присъда.
в страната, в която невиждащият е сляп. присъда.
страната, която ние „нормалните“ наричаме присъда и сме там, на площада, за да отменим доживотната ни присъда - се случва нещо, което е невидимо за едни зрящи и крещящо красиво за нас, прозрелите.
тези хора ни казват с присъствието си, че нашия поход за човечност, толерантност и честност има смисъл. тези хора имат по развити от нас инстинкти, защото живеят в дивия ни свят, в който оживяват виталните хищници.
на нашия остров е друго.
това „друго“ не е партийно, идеологическо и фалшиво приповдигнато. това медиите, търговците на образи не виждат - погледът отвътре, насочен към света навън им липсва. не им е нужен.
това е нужно само на нас, тези дето са вътре в редиците на крачещите и гледат през друга преспектива светът.
не ме интересуват оплаквачите и оплаквачките на „безмълвния протест“, не ме интересуват и пошлите броячи на тела, дошли на паветата. (идват ми лоши думи. )
на тези чувствителни, добри, изстрадали истински граждани ние трябва да благодарим - те ни казват повече от всички, че сме по верния път за една друга българия. българия, в която слепите ще бъдат незрящи, а - движещите се трудно - никога инвалиди.
а ние всички, граждани на страна, в която да си различен, не е присъда.
благодарим им! те са ние! и сме заедно !
