Автор: Simona Voyager
Гледам как знамето на Украйна вече се вее на пилоните пред седалището на ЕС в Брюксел и ми се плаче.
Виждах как това знаме се вее над усмихнатите лица от Майдана, гледах го дълго и в тревожните нощи над пепелищата и дима от горящите гуми на Грушевска, над осеяната с трупове Институтска, и накрая го видях и положено върху телата на момчетата от небесната сотня. Тази сутрин, освен да го издигат в Брюксел, видях и как го свалят от пилона пред щаба на ВМС на Украйна в Крим, как издигат на негово място флага на руската федерация, докато украинските момчета стоят строени отпред, пеят химна на Украйна, а от високоговорителите се мъчат да ги заглушат с руския химн.
„Ще не вмерла Украине, и слава и доля“, се мъчех да им пригласям, но вече хълцах с треперещи рамене. Защото си представих Емона. Мястото, най-далече от България, където можеш да избягаш от нея, без да я напуснеш. Благословеното място, на което се спасяваме за дълги месеци от отчайващата българска действителност, което ни дава малката илюзия за свобода, за измъкване от режима.
Емона е селище на знамената. Още с влизането в селото те посрещат избелелите от слънцето и одърпани от вятъра знамена на ЕС и НАТО, които се веят над селската кръчма с ограда от преплетени пръти на терасата и тръстики от плажа Иракли на покрива. По стръмните каменисти улички надолу към носа и деретата, нагоре към Бабакя и склоновете на планината, почти над всяка къща, забодени над портите и каменните зидове, се веят избелели сини знамена, националния трибагреник, а редом с тях и знамена от целия голям свят.
На дълги тръби, използвани при сондажите за вода /емонска иновация/, плющят на морския бриз знамената на Италия, Франция, Канада, Германия, мъгливия Албион… Издигат се на фона на чистото от облаци небе сред ухания на смокини, цъфтящи бадеми и нарове и автентичен емонски прахоляк и летен зной.
Представих си как свалят тези знамена, символ на свободното общуване и придвижване и как ги заменят със знамето на Путинова Русия. И вече не хълцам, откровено си рева с глас. Не мисля, че бихме могли да преживеем това, да се примирим с него.
Текстът първоначално е публикуван като фейсбук статус на авторката.
Снимка: AP
