Автор: Юрий Йорданов
Бил съм наивник, наивник съм и сега. Бил съм „строител на новото общество“. Живял съм в парника и затвора на социализма. Радвал съм се на нищо. Бил съм опозиционер в кухнята. Не съм герой, няма и как да бъда, защото не съм такъв.
Но знам, че в годините съм се променял и от първия ден на преврата от 10.11.1989 съм вярвал и вярвам, че България никога няма да бъде тази, която бе - насилена, про-руска, вкопчена в „легендите за великото било“ на историята си насилствено, провинциална и не-модерна. Затворена в капсулата на миналото и митовете (им).
Наближава 10.11 - и все по-ясно осъзнавам, че близо четвърт век от моя живот и живота на милиони Българи бе откраднат. С всеки изминал ден осъзнавам едно - единствената, системно преследваната и постигната цел на „прехода“ бе постигната - от живота на нормалните, анонимните Българи бяха откраднати 24 години. Докато те, „властелините на обръчите, кръговете и времето“ крадяха време, животи, история и истории, национално богатство и ресурси, бъдещето на България.
С хиляди хора сме си разменили един ежедневен диалог - абе много крадат, ама няма ли да свърши краденето?. И винаги отговорът е неясен и видим едновременно - не свършва, защото в една държава, в която живеят 5 - 6 - 7 Милиона жители все някой прави нещо и все има някой, който да (му) го вземе.
Но явно това време свършва. Явно порасналият (им) апетит, световната криза и появата на едно ново, необременено от реални лични комунистически животи младо поколение обърнаха и „объркаха“ протяжния ход на безвремеието. Явно опростачването на всичко около нас, заляло ни в потопа на лъжата и лицемерието и новото, младото поколение не се „спогаждат“.
И нещо става.
Краденето на историческо време се затрудни. И започна мъката на „опълченците“ на Орешарски и компанията им. Мъка, която треае вече 5 месеца и няма край.
И ако преди - в годините на прехода - крадяха време през абсурдни „обществени драми“ дали да има коронка над лъва в герба ни, да „пускат фитили“ постоянно през контролирано „изтичане на информация за досиета“ и да „осветяват“ лицата на враговете (всъщност жертви на системата) и да правят демонстративни полицейски по име и милиционерски по смисъл „демо“ акции - днес е друго.
Днес (това не от вчера) се стигна до това да те обвиняват, че си се променил, че искрено си разбрал, че идеологията им е архаична и опаковка на „пролетарски“ лъжи, и че не идеологията, а краденето ги събира и че ти нямаш право да мислиш и се променяш. И да си виновен, че не си като „тях“. И това да става в 21-ви век.
И да си пеперуда с карфица в колекцията(им).
Абсурдно мислене - мислене на затворници-рецидивисти и техните надзиратели.
Никой, абсолютно никой, няма право да обвинява другия и различния в правото му на промяна.
Никой, абсолютно никой, няма право да ни обвинява в това, че не сме такива, каквито сме били вчера.
Никой, абсолютно никой, не трябва да ни кара да се мразим заради различността си.
Никой не трябва да нарочва някой заради това, че не мисли като него днес и, че не иска да е от стадото или от паството му.
Овчарът може да нарочи овца за колене и курбан, но човеците не са овце, а те - не са овчари. И ако са овчари - ние не сме им овцете.
Играта със страха и страховете на народа свършва. Не че Българите са станали безстрашни. Не. Просто друго е Времето - не е наше, не е и „тяхно“.
Дошло в Времето на България. Една Страна, която бе пеперуда с карфица в сърцето в колекцията на Злото.
България трябва да полети и ние с нея.
Ние искаме да летим, защото можем и знаем, че времето е на пожелалите да полетят, а не на хората с карфицата, които май не са хора или учени. А просто научени да мъчат и крадат само.
България трябва да полети!
