Автор: Димитър Бечев* в EUobserver
Може да звучи невероятно, но все още в Европа има протестиращи, които ентусиазирано развяват знамето със звездите на Европейския съюз, вместо да го палят от гняв. Тези дни киевският ЕuroMaidan (площад „Независимост“) е сърцето на ЕС, колкото и брюкселският „Шуман“. Протестът на студентите в България, чието присъединяване през 2007 г. мнозина определиха като преждевременно, също показва, че ЕС остава опора в периоди на колебания.
Нито насилието на украинските части за борба с безредиците, нито опетняващата кампания срещу българските студенти могат да убият надеждата за живот в демократични общества, управлявани от върховенството на закона.
Европейският съюз отчаяно се нуждае от разказ, подкрепящ причината за съществуването му. Старата история за войната и мира не въздейства върху младите поколения, които не помнят Европа отпреди 1945 г. С приказката за благоденствието положението не е по-добро. Разширяването на демокрацията е най-непосредственият европейски сюжет, способен да грабне политическото въображение. За протестиращите в Киев и София няма съмнение, че ЕС е част от тяхната кауза и че ще помогне на незрелите демокрации да укрепнат.
В Украйна един авторитарен президент се противопостави на интеграцията и това може да коства властта му. В България демократичните процедури работят само на хартия, докато държавата е превзета от корпоративни интереси, а в обществото цари недоверие в националните институции.
Това, с което ЕС повлия на двете страни - било чрез фундаменталните си ценности или чрез преки действия, е засилването на гражданския дух и стремежа към по-достойно бъдеще. А EuroMaidan и българският антиправителствен протест, който продължава над 170 дни, продължават смисъла и виталността на този проект.
Лесно е да се всее съмнение в трансформиращата роля на Брюксел при наличието на толкова много отрицателни примери - като се започне от провала на „цветните революции“ в страните от бившия Съветски съюз и се стигне до отстъплението от демокрацията в страни като Унгария, България и Румъния.
Окопните навици умират трудно, старите надежди са захвърлени, корупцията е ендемична. Корумпираните елити лесно се адаптираха към живота в ЕС, превземайки държавността с пачки от еврофондовете. А украинската „черна събота“ на 30 ноември, когато полицията атакува проевропейски настроените студенти, показа, че авторитаризмът е депресиращо жизнеспособен сценарий. И много хора и в Украйна, и в България просто напускат страните си, за да търсят по-добър живот навън.
Но гражданското пробуждане опровергава скептиците. Решимостта на украинския президент Виктор Янукович да използва брутално насилие ще усили решимостта на важен сегмент от украинското общество да приближи страната до ЕС. И ако можем да говорим за европейска кауза днес, то тя е да не бъде допуснато Украйна да се хлъзне по пътя на Беларус.
В България вече има нова култура на протеста, запечатана в самата политическа тъкан. През изминалите години гражданите откриха силата си на реален съперник на елитите. Духът е пуснат от бутилката, независимо че битката ще е продължителна и победата все още не се вижда ясно на хоризонта.
Украинските изпитания припомнят на българите и голямата разлика да са част от ЕС. В последните седмици по улиците на Киев се появиха билбордове, изобразяващи икономическите трудности в България като предупреждение за разрушителния ефект от това членство. Посланието е повече от ясно: Братска Русия ви предлага много по-добра сделка.
Тези дни обаче София и Киев са свързани по един много по-положителен начин. В българската столица могат да се видят протестиращи, които носят плакати „Украйна е Европа“ заедно с флагове в жълто и синьо. Кой казваше, че на Европа й липсват хубав разказ и кауза?
Димитър Бечев e директор на българския офис на Европейския съвет по външна политика. Текстът е публикуван с малки съкращения от Капитал, като преводът и заглавието са на редакцията на вестника.
