Светът e така устроен, че една част от хората са винаги в болница. По закона на вероятностите се случи, че бях приет в „Пирогов” на 8-ми юни поради алергична реакция и се наложи да прекарам няколко дена откъснат от света. И макар че бях изписан в деня, когато назначиха Пеевски за шеф на ДАНС, бях твърде слаб от болничния си престой и не се чувствах достатъчно добре, за да присъствам на първия ден от протестите – 14 юни 2013 година.
Поради тази причина научих за десетките хиляди пред Министерски съвет чрез новинарските сайтове – и бях шокиран, защото не очаквах такова множество! Самият аз и преди съм участвал в протести – като по-активен станах през 2010 година по време на студентските протести под надслов „Искаме да учим” и протестите на учени и интелектуалци, когато бюджетът за образование и наука беше нееднократно орязван по време на управлението на ГЕРБ. Но макар и с известен „стаж” като протестиращ, до заветния 14-и юни така и не бях повярвал истински в потенциала на българското гражданско общество. Според мен то беше практически несъществуващо, тъй като един от основните критерии за наличие на силно гражданско общество е когато хората са склонни да защитават каузи, които не ги касаят пряко. През последните години се получаваше така, че хората протестират преди всичко за собствените си интереси, но без да се подкрепят взаимно. Студентите протестираха, защото ВУЗ-овете не получиха адекватно финансиране, но кой друг излезе да ги подкрепи, освен отделни личности от академичните среди? Миньорите също отиваха на протестите си самостоятелно. Съответно не всички от гореизброените, например, бяха готови да подкрепят екопротестите, които все повече набираха скорост през последните години. Винаги когато се намираха привърженици на дадена кауза, се намираха и противници и двете страни започваха злостно да враждуват. Хора, с които съм ходил заедно на протести преди време, са ми казвали в очите: „Няма да се оправим, защото българският народ е толкова разединен, че никога не би се обединил за каквато и да е кауза, колкото и благородна да е тя”.
Някои биха отвърнали: „Нормално е в едно общество да има различия на мненията – все пак това е показател за демокрацията”. Да, но ако много от проблемите, за които хората протестираха през изминалите години, имат общи корени – и всички те произхождат от отношението на управниците от последните няколко правителства?
Ето защо останах изненадан, когато на 14-ти юни десетки хиляди излязоха на площадите. Останах изненадан и поради още една причина – в голямата си част хората не излязоха на площадите, защото нямат пари за хляб или защото не могат да си платят сметките (много от днешните протестиращи са работещи и се самоиздържат), или защото са били репресирани от човеконенавистен режим (има твърде много млади хора, които не помнят какво е било преди 1989 година). Хората наистина излязоха заради една справедлива кауза – и според мен би било наивно да се смята, че едно назначение, случило се на 14 юни, е достатъчно за такава остра обществена реакция. То беше просто капката, която преля чашата – след множество скандални управленски решения, взети през последните няколко години.
Масовите протести, които се разразиха с пълна сила след 14-ти юни, бяха справедливи. И аз не можех да не ги подкрепя. Независимо, че бях току що излязъл от болницата, независимо, че все още се чувствах зле и отпаднал, реших да направя тази личностна жертва. На 17 юни вече бях на протеста, обикаляйки заедно с останалите целия тогавашен маршрут - регионите около Министерски съвет и Народното събрание, НДК, Витошка, централите на БСП и ДПС. И макар че се прибрах вкъщи още по-отпаднал, отколкото бях преди да дойда на протеста, чувствах се наистина удовлетворен от себе си.
От този момент до ден днешен малко бяха дните, през които пропусках протестите. Успях да посетя както събитията в София, така и някои от протестите в провинцията.
За мен протестите бяха място за срещи с познати, които не бях виждал в продължение на дълго време. Протестите за мен бяха място и за срещи с противници, с които през годините сме били на различно мнение по различни важни за обществото теми. Случвало ми се е да отида при даден човек и да му кажа: „Здравей, аз съм този, който дълго време те критикуваше в публичното пространство. Дори сме си разменяли личностни нападки. Но въпреки това се радвам, че си тук, защото, независимо от различията си, днес ние имаме обща цел”. И … о, чудо – отсрещният човек също се радва – виждам искреността в очите му! Съзирам в това нещо повече от личностен катарзис – а именно – гражданското ни общество вече е достигнало до определен етап на зрялост. Днес мога да заявя – сбърках в преценката си относно гражданското общество в България преди време – просто трябваше да съм по-търпелив и да вярвам, че ще узрее за демократично бъдеще!
Протестите може все още да не са постигнали главната си цел, именно оставката на настоящето правителство, но вече съм до голяма степен спокоен за бъдещето на България, защото виждам в протестиращите на площада необходимия коректив на властта, който ще се запази и в бъдеще и ще продължи да бъде гарант за демокрацията.
Това беше моето лично мнение. Пожелавам на всички читатели да доживеем оставка скоро! Бог да пази България.
Автор: Светослав Александров
Светослав Александров е роден през 1986 година. Прекарва детството си в гр. Плевен. От 2005 година живее в София. През 2007 година създава уебсайта КОСМОС БГ (www.space-bg.org), който бързо се превръща в един от най-посещаваните научно-популярни уебсайтове в България. През 2009 година е финалист в политическото риалити на БНТ „Големият избор”. През 2011 година завършва магистратура по растителна физиология. Днес Светослав продължава да се занимава с наука и да я популяризира. Сътрудник е на Български християнски студентски съюз (БХСС).
