Далеч след края на Френската революция, преобразила едно феодално и аристократично общество в републиканска нация, по улиците на София се използва нейният символизъм, за да се демонстрира един нов, но не по-малко значим социален, политически и икономически преход, в който обаче базисните ценностите са същите, начело със свободата. (Автор на снимката: Васил Гарнизов, социален антрополог)
Христиан Даскалов*
(Прочетете Част 1 на текста тук)
За сбъдващия се футуризъм, съзидателното разрушение и индивидуална отговорност, които свързват процесите на политическа трансформация в България с тези по света. Какво е вече тук, за да остане, далеч след края на протестите?
Последствията
Ясно и отчетливи са последствията за традиционната политическа система в лицето на отделните й членове и крепящите й фундаменти. Формалната й институционална крепост, която желае да се промени, нито би се сринала толкова лесно под тежестта си (на принципа „too big to fail”), съумява към днешна дата да запази своите позиции, но губи все по-голямо обществено влияние, доверие и престиж. Наглед успешното париране обаче, всъщност е последният пирон в ковчега й.
Доказателство от практиката са събитията в България през последните месеци. Още през февруари тогавашното правителство на Бойко Борисов прецени, че ще парира недоволството от морално и идейно изчерпаната система като подаде оставка в момент, удобен за последващо „контранастъпление”. Ако се абстрахираме от неуспешните му тактически маневри, ще видим, че делото на кабинета „Борисов” бе достойно продължено и дори надградено от социалистите. Изиграли картите си добре (поне в своите очи), овладявайки законодателната и изпълнителна власт, новите управляващи с пренебрежение погазиха морал и здрав разум, водени от елементарното съждение за правото, което им е дадено чрез формалното им пирово представителство в парламента. Невъзможността да направят разликата между това, че са представени във властта на 100% и напълно непредставителни, благодарение на действията си извън нея, депутатите катализираха в голяма степен собствения си крах като изчерпан вид от изминала епоха.
26% обществена подкрепа за парламента още в първите му дни не може да му гарантира представителност в едни нови условия, в които търсенето и осигуряването на масовост и реферирането към нея, не осигурява абсолютно нищо. Така както едно монополно положение на пазара не може да ти гарантира икономически резултати в дългосрочен план, ако в свят на дигитални технологии базираш бизнес модела си на аналогови.
Неизменната съдба на днешната партийна номенклатура е да изчезне по примера на стационарния телефон – той си е все още там, някъде, но никой не говори по него. Freelance политиката пък, от друга страна, не се нуждае от формализиране на позициите си и институционализиране, за да укрепва и постепенно да започне да доминира в това съревнование на паралелни политически системи, за които неколкократно бе споменато в подобен преходен период.
Нима гражданските протести не станаха по-силни и твърди не въпреки, а поради факта, че нямат политическо представителство в законодателната и изпълнителна власт? Нима това не вдъхнови гражданите да тръгнат по пътя на freelance политиката, поемайки инициативата в свои ръце? Нима отсъствието на целокупни „лидери” не се оказа решаващ фактор за успехът им да съберат симпатии и подкрепа дори от по-консервативни части на обществото, които винаги вървят инерционно, след процесите? И как въобще някой може да си представи движение в посока дефиниране на лидери, когато новата система говори за нов, хоризонтален ред и мрежово общуване при което всеки е ярка индивидуалност и лидер на обществено мнение сам по себе си, наместо изграждането на йерархични вертикални командни системи, ръководени от общ партиен център.
Какво би следвало да се очаква, и кога, като резултат от появата и все по-активното присъствие на freelance политиците – в България и по света? Тъй като това не е еднократен акт или състояние, а постоянен във времето процес, който се развива, трудно може да се гадае за това докъде ще стигне. Едно е ясно – няма да приключи с едни предсрочни избори, ако се визира българската действителност. Независимо от резултатите. Така както не приключи и Арабската пролет.
Повратната точка в този смисъл не е ясно кога и къде ще настъпи, но е сигурно, че ще се случи. Ако подредим хронологично на една ос всички по-сериозни протести в подкрепа на граждански каузи с различни социални и политически корени от 2008 г. насам, ще видим, че има ясно скъсяване на времевия хоризонт между всеки два и правопропорционално с това нарастване на подкрепата за тях. Разковничето в търсенето на отговор на въпроса до кога дуалният модел на съществуване на две паралелни политически системи ще се запази, се крие в обстоятелството, че повечето от големите творчески и откривателски пробиви, социални и икономически трансформации в исторически план не са плод на строго дефиниран процес на планиране, а на спонтанно избистряне на концепциите в главите на техните създатели в резултат от взаимодействието с обкръжаващата среда.
И понеже в случая основно действащо лице може да бъде всеки един, възприел ролята на freelance политик, то социалното учене чрез максимизиране на интеракцията помежду freelancer-ите и споделянето на информация, ще спечели бъдещето на страната на политическите иноватори.
Вместо заключение
По-детайлни инструкции, напътствия, планове и пр. не са необходими в случая. Защото те биха си противоречали с духа на това ново freelance политическо поколение, което не обича рамките (и техните дизайнери) и неминуемо поставянето на такива неминуемо би довело до отхвърлянето им. Понеже индивидуалната свобода във всичките й измерения, включително политическите, е винаги против ограниченията, налагани от строго дефинирания ред.
От гледна точка на опитите за насилствено съхраняване на институционалните и др. позиции на политическото и тяхно партийно статукво – тъй като креативността обожава рестрикциите, каращи я да се възпроизвежда по още по-творчески и оригинален път, за да ги превъзмогне и заобиколи, подобни прояви на упорство биха се превърнали единствено в предпоставка за още по-силен стремеж за реформация.
Няма по-социален протест от този, който е проекция на мащабните социални промени, през които преминаваме. А freelance политиците осъществяват този преход, те са форма, възникнала в резултат на невъзможността той да се случи по плавен път. Какво предстои отвъд него тепърва предстои да разберем. Аз предстои да разбера. Ти също. Понеже „аз“ е дума практична, дума ангажираща и действена, както пише Карел Чапек в своето „Ние vs. Аз”. „Аз” е едновременно дума на съвестта и дума на действието – две неща, от които правещите политика имат нужда повече от всякога.
* Авторът е експерт по публични политики към Института за икономически и политически анализи и прогнози Brain Workshop Institute и създател на виртуалното общество за индивидуална свобода и ограничена държава „Отворен код”.
Статията е публикувана в оригинал на английски език в онлайн журнала за човешки права и демокрация HumanRightsDemocracy.com и отразява личните виждания на автора по темата.